ИСТОРИЯ НА МФАФ ЗЛАТЕН КУКЕР – СОФИЯ

МЕЖДУНАРОДНИЯТ ФЕСТИВАЛ НА АНИМАЦИОННИЯ ФИЛМ (МФАФ) ЗЛАТЕН КУКЕР – СОФИЯ, страртира дейността си през октомври 2010 г. в София и е първият фестивал на изкуството на анимационните филми в България от новия век. Провежда се всяка пролет през май и е едно от най-атрактивните културни събития в България!

Фестивалът е мост между професионалисти от цял свят и успява да покаже най-доброто от българската и световната анимация, като се стреми и да стимулира творческите изяви на аниматорите от цял свят.
МФАФ ЗЛАТЕН КУКЕР - СОФИЯ играе ключова роля в анимационната индустрия като цяло, тъй като се организира от аниматори, които сами произвеждат анимационни филми, интересни за хора от различни поколения. МФАФ Златен Кукер-София показа високо ниво на професионално изпълнение, огромно международно участие с изобилие от множество творби на талантливи хора от цял свят. По време на фестивала и през цялата година, аниматорите и публиката имат възможността да присъстват на професионални майсторски класове водени от световно известни режисьори и аниматори, на изложби, семинари, кръгли маси, презентации и впечатляващи събития, свързани с анимационното изкуство. Всяка година фестивала се фокусира и върху опазването на околната среда, провежда се и пътуващ фестивал в страната.

Организира се от филмово анимационно студио АНИМАРТ ЕООД www.animart-bg. com и Българската Асоциация на Независимите Художници Аниматори (БАНХА) “Пройко Пройков” (легендарен български аниматор) www.baicaa.org/en/gallery/ – неправителствена организация. Асоциацията е създадена и председателствана от г-жа Надежда Славова (аниматор, режисьор и сценарист на множество анимационни филми), която създава и фестивала, като негов директор. Гостите на фестивала от цял свят имат възможност да участват в туристически дестинации за да видят забележителностите на красивата ни и уникална страна България. Голямата награда е “ЗЛАТЕН КУКЕР”, а Специалната награда е на името на „Пройко Пройков” и други награди в различни категории.

МФАФ ЗЛАТЕН КУКЕР– СОФИЯ е подкрепян от Национален филмов център, Столичния общински съвет, Столична община, Национален фонд “Култура”, Българска национална телевизия, Българско национално радио, Американското посолство, Чешки културен център, Унгарски културен център, Полски институт - София, Френски културен институт и фирми от бизнеса в България, които станаха негови партньори.

ИСТИНАТА ЗА ФЕСТИВАЛА - СТАТИЯ НА ВЕСТНИК КУЛТУРА!

Успех и... скандал. Златен кукер – София

Българските аниматори и любители на рисуваното кино от много години (точно двадесет и една!) търпеливо чакаха у нас отново да се проведе международен фестивал на анимационното кино. От 13 до 17 октомври това стана факт и на Международния фестивал на анимационния филм „Златен кукер – София” в зала „Люмиер” на НДК видяхме 214 филма от 29 страни.

Фестивалът „Златен кукер - София” успя още с първото си издание да скочи високата летва и да се нареди сред сериозните анимационни фестивали - както с качеството, така и с количеството на показаните филми. Той стана културно събитие, а конкурсната програма от 80 творби определено затрудни международното жури, в което бяхме с Чаба Варга (Унгария) и Златин Радев - в някои от категориите наградите просто не достигнаха, за да се отбележат всички постижения. Необичайното в случая е, че фестивалът беше проведен без каквато и да било държавна субсидия или финансова подкрепа. Изключение направи Българското национално радио в ролята на медиен партньор. У нас това е равносилно на чудо и неслучайно цялата гилдия до последния момент се питаше дали изобщо подобно събитие ще се случи наистина.

Както всяко мащабно начинание у нас, и това предизвика смут, спорове и скандали. Организатор на събитието е БАНХА (Българска асоциация на независимите художници аниматори) с председател и директор на фестивала Надежда Славова. Гилдия „Анимация” към СБФД (или поне част от нея), обаче, прояви силна ревност и се опита да бойкотира форума. Ябълката на раздора стана спорът за името „Златен кукер”. Така се наричаше голямата награда на Световния фестивал на анимационния филм във Варна, чието последно издание беше в далечната 1989 година. Любопитно е, че гилдията не реагира по същия начин, когато преди две години Дим Дуков обяви в медиите намерението си да възроди „Златния кукер” в морската столица. Проектът му не се реализира. Негативната реакция срещу фестивала в София беше толкова силна, че председателят на българската секция на АСИФА (Международната асоциация за анимационни филми) Пенчо Кунчев си позволи да напише отворено писмо, публикувано на сайта на асоциацията, в което нарича дирекцията на фестивала „съмнителна организация”, която „зад гърба на АСИФА-България” била отправила покани към творци от цял свят, и категорично заявява, че СБФД не е „дал разрешение” за провеждането на събитието. Тонът напомня носталгично за старите соцвремена, когато за всяко начинание трябваше да се търси височайшето благоволение от съответната партийна инстанция. Предполагам, че ако Надежда Славова би могла да предвиди каква силна съпротива ще предизвика, би се поколебала да регистрира марката „Златен кукер”, която впоследствие промени на „Златен кукер – София”. Скандалът вече поотшумя, но редица изтъкнати наши режисьори все пак не посетиха фестивала и – значително по-лошо – не допуснаха филмите на студентите си от НАТФИЗ и НБУ до изява на един успешен международен форум. Раздорите и противопоставянето като че ли са станали утвърден национален спорт. Но в този случай спортуването е вредно за националната култура. Мога само да се надявам, че следващото издание на фестивала ще успее да примири воюващите страни, още повече, че осъществяването на международен анимационен фестивал в България е отдавнашна мечта на всички български аниматори.

Програмата на „Златен кукер – София” беше изключително разнообразна и включваше филми от различни континенти – от Европа и двете Америки до Азия и Австралия. Жанровото и стиловото разнообразие зарадва познавачите. На фестивала бяха представени филмите на трима автори, номинирани за „Оскар”: Пол Дрийсен, Гейза М. Тот и Златин Радев, както и на четирима аниматори, носители на награди от най-престижния в света анимационен фестивал в Анеси. Да не говорим, че предишни филми на 47 от участниците са били награждавани на редица уважавани международни форуми, между които фестивали от категория „А”, като Хирошима и Загреб.

На този фон много щастливо за нас обстоятелство е фактът, че „Кукерът” беше завоюван от български автор. Той беше присъден на „Фелиничита” на Андрей Цветков. Членът на журито Чаба Варга (чийто филм „Вятърът” е сред 10-те най-добри в класацията за европейска анимация на ХХ век) заяви, че от години не е виждал толкова добър и талантливо нарисуван анимационен филм. Андрей Цветков предложи нова, по-стегната и съкратена версия на „Фелиничита” от показаната м. г. на „Златен ритон” в Пловдив. Това е поетичен филм, насочен към ценителите на Фелини. В него известните произведения на маестрото, като „Пътят”, „Нощите на Кабирия”, „Сладък живот”, „8 ½”, „Рим”, „Амаркорд” и др., са представени със средствата на рисуваната анимация. Основен ключ във визуалната концепция е комбинацията между спомена за живия актьор и неговото рисувано превъплъщение. Андрей Цветков е направил много интересен експеримент, балансирайки между свободния анимиран образ и филмовата вселена на Фелини. Авторът от време на време показва на екрана снимката на Джулиета Мазина, но тя служи предимно за създаване на асоциацията. А в самото действие Мазина е заместена от образа на Клоуна, където не е търсена портретна прилика. Филмът е красиво нарисуван и пресъздава усещането за карнавалност, което е водещо при Фелини. Андрей Цветков следва асоциативната и емоционална логика от филмите на маестрото и успява да поддържа тъжно-смешния лиричен тон. Същевременно авторът не се лишава и от специфично анимационните средства, които синтезират и обобщават асоциациите му. Ревюто на църковни одежди, снимано с такава ирония от Фелини, е представено единствено от ходещите помпозни костюми без хората в тях, а смитането на маршируващи войници в лопатата на чистачката е концентриран образ от посланията в „Амаркорд”.

Освен „Фелиничита”, на фестивала бяха показани още 9 български филма в конкурсната програма, както и ретроспективи на Румен Петков, Златин Радев, Бойко Кънев, Витко Боянов. Все пак се оказа, че не цялата аниматорска гилдия от СБФД бойкотира фестивала и едни от най-добрите филми от последните две години достойно представиха България. „Анна Блуме” на Весела Данчева получи наградата за най-добър филм в категорията до 10 минути. Това е много необичайна творба, която прехвърля мост към европейския авангард. Филмът е създаден по поема на дадаиста Курт Швитерс от 1919 г., а визуалното решение е сюрреалистично. Авторката изследва дълбините на подсъзнанието, измеренията на сексуалността, неясните импулси, които обземат човешките същества. Визуалното решение е в елегантно черно-бяло, комбинирано с един основен цвят, и се базира на символи, които хем са познати, хем са необичайно поднесени. Женското начало е стихия, породила се от яркото петно червило върху чашка кафе, а мъжкото е представено чрез един от любимите символи на сюрреалистите – бомбето (да си спомним Магрит с неговите бомбета). Авангардизмът и модернизмът имат прекъснато развитие в историята на българската култура. През 50-те години на ХХ век те бяха преследвани като „упадъчно” явление, по-късно отново бяха подлагани на идеологическа критика. Авторите на „Анна Блуме” ни връщат в Европа и успяват да въплътят във филма си усещането за свобода – духовна, творческа, мисловна и същевременно да организират филма си в строг музикален ритъм.

„Мухата” на Господин Неделчев, „Цивилизация” на Йонко Донев, „Светулки” на Явор Калъчев, „Завоеватели” на Мирослав Мирчев, „Изгубеното” на Христина Петрова, „Как да пресичаме улицата” на Далибор Райнингер (диплом за най-добър образователен филм) и други достойно представиха творчеството на българските аниматори.

Най-оспорвана беше битката в категорията от 10 до 25 минути. Наградата беше поделена между „Стенли Пикъл” на Виктория Матър (Великобритания) и „Патицата, смъртта и лалето” на Матиас Брун (Германия). „Стенли Пикъл” е филм за закъснялото съзряване на човек, доброволно затворен в клаустрофобичния си дом, обсебен от спомена за родителите си. Творбата е пиксилация (анимиране на актьори), което още повече подсилва алюзиите с реалното човешко поведение. 20-годишният Стенли все още има реакциите на дете, целувано от мама за добро утро и прекарващо дните си в компанията на родителите. Нещо странно механично има в този свят от повтарящи се действия. Появата на непознато момиче на ливадата пред къщата е причина за промяна. Стенли започва да вижда родителите си като изкуствени кукли, които самият той навива с ключе от часовник. Техните движения стават все по-нелепи и автоматични до самата им символична смърт, която освобождава персонажа за самостоятелен живот на възрастен. Виктория Матър показва изключително майсторство в анимирането на актьорите – движенията в къщата с техните насечени фази рязко се отличават от плавния танц на момичето сред природата и финалното усещане за свобода при Стенли. Простичката история не въздейства сантиментално или мелодраматично, защото авторката е успяла да избегне хепиенда за осъществената любов в този филм за духовното освобождаване и инициацията на индивида.

„Патицата, смъртта и лалето” е нежен минималистичен филм, който неочаквано дълбоко ни кара да се замислим за смъртта и за живота. Простичката рисунка на Матиас Брун е изчистена и леко наивистична. Във философския разговор между патицата и смъртта на преден план излизат не гръмките, но важни неща – да стоплиш приятеля, когато му е студено, да реагираш на дребните промени в настроението. „Защо се влачиш подир мен?” – пита патицата. „За всеки случай.” – отговаря смъртта и заедно поемат към отвъдното, повеждайки и зрителя към размисъл.

В тази категория останаха и още много неотбелязани с награда филми, които определено заслужават внимание. „Седмината братя” на анимационната легенда Пол Дрийсен и на сина му Кай Дрийсен от Холандия е пародия на приказките на братя Грим (във филма братята са именно седем). Филмът е реализиран в неповторимия ироничен стил на майстора на карикатурния анимационен образ. „Маминият „патрет” на Светлана Халкина (Русия) е история за син, който иска да намери съпруга точно като маминия „патрет”. Разказът е разгърнат в образи на ръба на кича, които пародират „великоруския” национализъм. „Кореми” на Филип Граматикопулос (Франция) показва една антиутопия на човешкото самоизяждане, решена в традиционния за него стил на границата между 3D компютърната анимация и плоската графика, а „Грим” на Давид Алапон и Луис Брисено (Франция) ни потапя в безлично бъдеще, в което всяка проява на човешка същност е безмилостно преследвана.

Една от изненадите на фестивала беше дебютният филм „Ангелче” на Залина Бидеева (Русия). Младата авторка буквално взриви залата с необикновено богатата си живопис върху стъкло. Работата й е вдъхновена от стила на Юрий Норщейн и най-вече от техниката на Александър Петров (за която той получи „Оскар” през 2000 година). В случая, обаче, виждаме и едно овладяно майсторство, учудващо за дебютант. Филмът разказва за момче, чийто живот е изпълнен с подигравките на съученици, жестокостта на учителя и грубото отношение на майката, но същевременно ни потапя и във въображаемия духовен свят на героя чрез образа на един восъчен ангел от елхата. Залина Бидеева владее в съвършенство изкуството на движещата се реалистична живопис, удивително вещо борави с ефектите на светлината, за да създаде уникален свят, изпълнен с множество хора по празничните улици или с увлечени във вихрен танц фигури. Това е изключително трудно постижимо със средствата на анимационното кино и авторката напълно заслужено получи наградата за дебют.

Останалите призове отидоха при Елена Рогова от Унгария за „Чуй ме” (Специалната награда за детски филм „Пройко Пройков”), при Анастасия Соколова от Русия за „Горкият Шаро” (награда за серия от телевизионен сериал), при Франсоа Вожел от Франция за „Стречинг” и „След дъжда” (награди за филм на независим автор и за музикално видео) и при Свиетлан Юнакович и Велко Попович от Хърватия за „Моят път” (най-добър балкански филм).

Международният фестивал на анимационния филм „Златен кукер – София” стана културно събитие за професионалистите и любителите на анимацията. В рамките му имаше и детски хепънинг с песнички, филми и рисуване „на живо”. Имаше изложби с типажи и декори от различни анимационни филми, сред които се открояваха изключителните шаржове на Ценка Куюмджиева, озаглавени „Студия „София” In Memoriam”. Имаше дискусии и кръгла маса, както и полезни срещи с чуждестранните гости. Можем само да очакваме с нетърпение следващото издание на фестивала, да му пожелаем липса на скандали и най-вече – финансова подкрепа от страна на Министерство на културата и общината.

Надежда Маринчевска